Събуждам се на брега на Морето. Оглеждам се, но не познавам мястото, което още нищо не означава, защото аз почти не познавам нашето морско крайбрежие, а пък чуждите - хич. Скоро не съм ходил до Морето и за това първото нещо, което правя, след като установявам, че наоколо е напълно пусто от към човешко присъствие е да се поплацикам във водата.
Четвърт час по-късно един доста мокър Берсек съхне на плажа и се наслаждава на слънчевите милувки.
Докато съхна зяпам разсеяно танца на морските вълни и слушам как вятърът се забавлява я около вълните, я по плажните дюни, или пък в близката горичка. Не зная колко време прекарвам така на саме със себе си, но не и сам. От това ми състояние ме изважда познат глас, който явно се приближава в моята посока и се препира по между другото с някой, който не чувам.
- Е аз от къде да зная, че морската вода е солена?!
- ...
- Но нали ти казах, че не съм виждал Морето, то точно за това дойдохме насам?!
- ...
- Манерката беше празна и я напълних.
- ...
- Е, не е чак толкова гадна солената вода.
- Що не си пийнеш и ти тогава? - най-накрая чувам и събеседника му.
- Точно сега не съм жаден...
Залисани в този си разговор на плажа цъфват Ко Та Рак и Но Щен Вълк, като последният прави кисели физиономии, а другият мъкне една манерка. В първия момент не ме забелязват.
- А, здрасти. - казва Ко - Искаш ли вода?
Определено винаги има какво да каже тоз котак.
- Не благодаря, но точно сега не съм жаден. - максимално любезно отказвам манерката, която ми подава.
- Какво правиш тук? - пита Но Щен Вълк.
- Слушам. - напълно правдоподобно отговарям.
Двамата се споглеждат за миг и после котката ме пита:
- А ще може ли да послушаме и ние заедно с теб?
- Да, защо не. - съгласявам се и без друго въпросът така или иначе ми звучи като риторичен.
И заслушваме...
Отново се връщам там където ме прекъснаха преди малко тези двамата - към морето, гората и вятъра... и точно усещам как започвам да се унасям, когато в общата картина се появява нов щрих - далечен звън на камбана. Търся с поглед източника и скоро го виждам в далечината - малка бяла църква, кацнала на скала току над прибоя. Решавам да се разходя до там и се надигам, но се оказа, че и тримата се раздвижваме в един и същи момент.
- Аз... - казваме в един глас.
- Чух... - пробваме отново със същия резултат.
- Мисля... - тук вече смутено се споглеждаме.
Ко вдига лапа, за да вземе думата:
- Аз чух Шумът на Морето и мисля да се топна във водата, за да поплувам.
- Аз чух бълбукане на извор в горичката и мисля да го посетя, за да си оправя соления вкус в устата. - каза Но Щен Вълк.
- Аз чух камбана и мисля да се разходя до там, за да разгледам по-отблизо. - завършвам аз.
И всеки тръгва нанякъде...

Браво!!! Страхотен финал!

Аз чух думите ти и мисля, че обичам да те чувам...

:)