Крачка след крачка пътят тече под лапите ми... Ходих много и много път изтече... Отдавна оставих зад опашката си познатите ми територии и сега съм навлезнал дълбоко сред пръстените на Границата... Тичам без цел, но с посока... Животът е моята цел, а посоката е все напред... Виждам къде ме отвежда всяка една от крачките ми, но пътят ми напред тъне в мъгла... Помислих си за светлина, за да освети пътя ми и мъгливата пътека ме доведе пред дверите на Храм... Съвпадение? Няма такова нещо като съвпадение... Съдба? Съдбата пък е събитие, чийто развой не мога да контролирам... Размърдвам уши... Ще влезна ли? Естествено, че да! Любопитството е събитие, което в момента не желая да контролирам... Храмът е странен - наполовина облян в ярка светлина, наполовина забулен в пълен мрак... Пристъпвам по средата между яркото и мрачното крила на портата... Вървя навътре по тънката разделителна линия - нито в Мрака, нито в Светлината... Не смея да се отклоня и лапа в която и да е посока... Светлината е символ на Доброто, аз не бих се окачествил точно като добър, но пък не мога без светлина... Мракът от друга страна е символ на чистото и неопетнено Зло, не бих се нарекъл и зъл, макар че харесвам тъмнината... Точно по средата на черно-белият олтар във въздуха на около метър над него бавно се върти една сфера... В един момент е ослепително ярка, а в следващия заслепяващо тъмна...
Наблюдавам замислено няколко минути обстановката около мен, после сбърчвам нос и казвам на Вселената по принцип:
- Леле, колко не понасям Символизмът!
После се изнизвам обратно по разделителната линия и продължавам по пътя си сред пръстените на Границата...